Исландия: Ода за огън и лед (пътепис)

 www.peika.bg

„When in KEF” гласеше табелката на летище Кефлавик, Исландия. Ние определено не се чувствахме на KEF.

Още по темата

Един ден сред нереалните пейзажи на Исландия

Топ 20: Невероятни, но истински факти за Исландия

Магическата ледена пещера в Исландия

Пред пропътувалите ни погледи се разтичаше еднообразна гледка на равно поле и зле прикрита екзистенциална мизерия. Нетипични асоциации за всеки, малко по-запознат с маркетираната магия на страната.

Временни постройки като за временни заселници се снижаваха покрай кипяща строителна дейност. Сиви нюанси. И навъсен океан, сложен за подигравка на целия работнически пейзаж. Исландия съществуваше само в дигитални пиксели. Бяха ни излъгали.

След като набързо окупирахме едно Рено Каджар под наем, обстановката стана още по-депресираща. Коли-хладилници, влачещи се с максималното ограничение от 90 км./ч. По иначе перфектно асфалтираната двулентова магистрала. Полска растителност със синдом на северногръцка провинция. Нямаше и следа от магическа атмосфера, викингски дух и елфически крачета.

FAST FORWARD

Нощите в Исландия никога не се повтарят. Раждат се от мрака и умират в колебливите слънчеви залпове в 8 сутринта. Прекарахме първата си нощ – инициация – в полите на небезизвестния вулкан Ейяфятлайокутъл (не си гледайте физиономията в огледалото, докато се опитвате да го произнасяте). Вулканът, който показа на индустриализирана Европа през 2010 г., че концепцията за свободна воля извън пределите на природата е философска drinking game.



В хотела (не хостел, макар да приличаше), се влизаше, като вкараш код в устройството на предната врата. После за собствената си стая нагласяваш шифъра на малка кутийка, от която изпада ключа ти. Никакъв контакт със съдържателите на хотела освен един имейл с инструкции. Чувствахме се сами и свободни – точно както искахме да бъдем в тази обладана страна.

Следващата сутрин потеглихме рано към останките на падналия през 1973 г. самолет Douglas Super DC-3. Походът ни изхвърли в суперновата на отвъден свят, кръстоска между Мордор и Стар Трек. Съпътстваха ни съмнително охранени гарвани и сякаш силният вятър (вятърът никога не спи тук) се опитваше да изграчи поне едно “Nevermore”.

Белите останки на малкия самолет се открояваха на фона на ситния вулканичен пясък. Дъхът ни спря пред тази сюрреалистична гледка. В Исландия не е нужно да си професионален фотограф. Снимите сами се натикват в обектива ти. Сами се филтрират в черно-бяло. Сами изглаждат несъвършеностите си и усилват цветовия контраст. Направихме 3,000 снимки + видеа за деветдневния си престой. Повече, отколкото аз бях правила през целия си досегашен живот.

Океанският вятър и резците на годините бяха оглозгали вътрешността на самолета. Алчен исландски фермер се беше погрижил за опашката. Носът и крилете напомняха на оглозган череп. А ние, туристите, сякаш единствените жители на тази страна, потъпквахме гроба на загниващия динозавър. Хилехме се за снимки, докато рехавата му паст изнемогваше под солта на Атлантическия океан. Дори времето беше мъртво тук.

На плаж

Някои жени не обичат бижута (изненада!). И аз съм една от тях, но кристалният блясък на така наречения Диамантен плаж е друга история и поддадох.

 

Ледът, свлякъл се на късове от планинските глетчери, се раждаше и претопяваше в най-причудливи форми върху равна и мека постелка от ситен, вулканичен пясък. Снимките ни за пореден път излязоха черно-бели като калиграфично писмо, на което най-умелият майстор би завидял. Природното длето беше изваяло с лекота накъдрен лед, изгладен като дъска лед, лед във формата на делфин, миниатюрни ледени пещери в големи късове лед, лед, лед, лед.

По-големите късове, високи до 2 метра и широки до 3-4, сияеха с потайна, синкава красота. По-синьо синьо от малтийски залив. След тази гледка разбрах защо сцените отвъд Вала в „Игра на Тронове” са заснети сред тези фентъзи пейзажи.

Импулсивно се качихме на лодка-амфибия за тур на Ледената лагуна в близост до Диамантения плаж. Лодката на гуми беше преобразувана от американски БТР от Виетнамската война в туристическа атракция с ведър екскурзовод – кореняк французин. (Френски рибари са се заселвали в Източна Исландия още от 19-и век и потомците им се появяват тук-там.)

Когато амфибията плавно се спусна от сушата в лоното на лагуната, той посочи с ръка към огромни ледникови късове по средата на водата и обясни:

- Колкото по-голяма е плътността на леда, толкова по-трудно се пречупва слънчевата светлина в него и в крайна сметка не достига до сърцевината на леда. Ако плътността е по-малка, ледът изглежда прозрачен – така, както сме свикнали да го виждаме.

Междувременно ситният, но непрестанен дъжд от плажа се изваляваше на 100 метра от нас. Една от най-значимите исландски поговорки гласи, че „ако не ти харесва времето, изчакай пет минути”. Така за половин час почти всеки ден сменяхме мъгла, буреносен вятър, слънце, ситен дъжд, облачност.

После се оказа, че сме се намирали на особено „опасен” плаж. Плаж в кавички, защото никой не би посмял да се излегне върху хавлия с мента в ръка. Опасен, защото приливите на Атлантическия океан редовно отвличаха любопитни туристи в царството на северния Посейдон. Докато се разхождахме и радвахме на абстрактните си снимки, океанът дойде сам да се погали в обувките ни – та чак до глезените.

Ако прелистите „Снежната кралица” на Андерсен, ще разберете какво ви описвам. Като малка се сърдих на Кай – момчето със стъклената прашинка в окото и леденото късче в сърцето, който попада в плен на кралицата на зимата и оставя горката Герда да скита по света в търсене на спасение за любимия си приятел. Започвах да си мисля, че и ние сме попаднали в омагьосаното огледало на кралицата и неусетно трупахме ледени прашинки в орбитите на очите си, докато не се изгубим.

Ледокатерене

Величествените глетчери се плъзгаха по вените на планината. Катерехме се по каменисти склонове с гледка към ледени реки и плата на 2000 м. над нас. Този път ни водеше австралийка, която познаваше безопасните пътеки върху леда. Пак нямахме контакт с местни.

Според едно проучване, 80% от исландците вярват в съществуването на елфи. След девет дни бродене по тази магическа земя спрях да вярвам в съществуването на исландците. Сякаш всички бяхме чужденци, временно закотвени на самотния остров, докато местните се криеха като елфите. Но започнах да вярвам, че край покритите с потъващ мъх камъни, ще зърна нечии заострени ушички и дяволита усмивка. Неслучайно офф-роуд карането е вече забранено в страната (на практика не и за местните фермери).

- Не стъпвайте встрани от пътеката или върху мъха, защото трябва да пазим крехката исландска природа – постоянно ни натякваха.

„Крехката исландска природа”, макар да се бяхме нагледали на катеранени вулканични камъни и корав лед, може би наистина криеше елфически тайни и скривалища.

С немалко усилия нагласихме котките за лед върху туристическите си обувки. Надяхме малко смрадливи каски и се екипирахме с ледокопи. Последните нямаше да ни спасят, ако се подхлъзнехме по чистия лед върху наклонения склон, лъкатушещ покрай двестаметрови пропасти. Но ги стискахме здраво с топли от адреналин ръце. Слизахме по стъплата, формирани в леда и се спуснахме в скрит леден тунел, който австралийката нарече „временна глетчерна пещера”. Временна, защото ледът, макар и на места с дълбочина до двеста мета, беше в постоянно движение надолу по склоновете и пещерата можеше да изчезне след няколко месеца.

Блестящият син лед на пещерата се виеше като препарирано торнадо. Слънчевите снопове рикошираха от стените на леда. Трябваше да стъпваме само по стръмните ледени стълби, изкопани в пода на пещерата, иначе рискувахме да пропаднем в скрита пукнатина в леда.

Горките ни спътници от Сингапур, Германия и САЩ се влачеха с отчайваща скорост зад нас. Простено им е, те нямаха тренировъчната среда, в която се превръщат българските улици всяка зима – изпилен лед без сняг. Ние естествено се чувствахме като у дома си.

Зелената Исландия

Северна Исландия не се различава значително от англо-шотладнската провинция по зеленина и брой на рунтави овчи стада. Разочаровани, следяхме за появата на любимата ни вулканична пръст, но ни посрещнаха единствено гейзерни полета и футуристични геотермални централи. Всички „къщи за гости”, в които бяхме отседнали, се отопляваха от геотермални извори, както и някои спирки на градския транспорт в Рейкявик.

Марсианските пейзажи изникваха случайно пред колата ни. Въздухът трептеше нажежен от горещите пари и вонеше на сяра. На места земята се разтваряше в гротескни набъбнали гъби, под които течаха вените на изворите. Ако Данте Алигиери беше посетил Исландия, описанията му за „Ад” щяха да бъдат още по-зрелищни.

Минахме през Акурейри – градът с червени сърца н светофарите, на път за хотела на брега на океана. Вечерта брулеше онзи тип вятър, за който ни предупредиха, че откъртва вратите на автомобилите, ако се отворят прекалено рязко. Но ние решихме да пробваме късмета си и в полунощ се потопихме в мрака на брега и външното джакузи. По бански и зимни ленти на челата.

Снежната кралица

Навъртяхме 2,500 км. в рамките на тези девет дни. Погледахме на черна почва, рунтави, заблеяни овце, почти станали на суджук пред колата, изгаснали вулкани, високи водопади, срамежливи китове, малки, набити кончета, които се обиждат на названието „пони”, стари джипове с огромни гуми, самотни ферми в радиус от 300 км., Рейкявик, който е една огромна строителна площадка, мъгла, вятър, лед.

Помирисахме океана, серните изпарения от изворите, потта на туристическите орди, мекия мъхов килим, любимите овце и кончета, амоняка на сушена треска (така наречения hardfiskur, който ни спаси от протеинов глад, защото определено не бяхме психически подготвени за вкуса на специалитета – гнила акула).

Преживяхме катерене по кратери, бягане покрай гейзери, плаване с американска военна амфибия, катерене по изгнил самолет отпреди половин век, следене на китове, които следяха нас, хлъзгане по чист лед, излягане в Синята лагуна с 40-градусова температура на водата, рожден ден с ягодов къпкейк вместо торта, огромен шведски кибрит вместо свещичка и привкус за Северното сияние вместо реалността.

Привършвахме сагата за земята на огън и лед. Сюрреалистичните пейзажи се изпълваха с пълнокръвни контури. По време на полета на връщане си позволих една тайна сълзчика. Добре де, две. Раницата ми продължаваше да мирише на hardfiskur. Галерията на телефона ми пазеше дигиталните ми спомени. В джоба си пренасях вулканично камъче. Превърнах се в Кай – пленника на Снежната кралица, наречена Исландия, и все още пазя стъклената прашинка лед в окото си.

 Текстът е изпратен от Йоана Савова за рубриката ни Стани автор. Споделете и вие своите пътеписи, фоторазкази и всякакво друго вдъхновение за пътешествия на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!


Ключови думи : самолет, път, бяхме, макар, покрай, вятър, сякаш, вместо, океан, снимки, хотела, леда, малка, исландия, сами, пещерата, плаж, снежната, гледка, чувствахме, пейзажи, ледени, ледът, късове, лед лед

Виж оригиналната статия в www.peika.bg