Николай Петков е от изчезналото коляно на енциклопедистите. Той разбира от философия, от богословие, от поезия, от градоустройство, от кварки, от иконопис, от вино, от шах, от футбол, от мистерии и загадки. В този роман от разкази за пътешествия във времето и пространството личат уроците на Джеймс Джойс, на Умберто Еко, на Джак Керуак, но и на поп Минчо Кънчев. Защото освен научните степени под ръководството на Георги Каприев и Юрий Проданов, Николай Петков притежава и дара на свещенството - той е православен свещеник в шуменския квартал Дивдядово. „Стадионът на Старата госпожа" е експлозивна смес от напрегната интелектуална игра, възрожденско светоусещане и сурови житейски перипетии.
Деян Енев
Цикълът разкази „Стадионът на Старата госпожа" се появи като следствие от предпочитаната от мен форма за придвижване в пространството - автостоп. По този начин стигнах доста далеч извън границите на България и успявах да се завърна. Да си свещеник и да пътуваш на автостоп е уникално предимство - шофьорите спират вземайки ме със себе си като непоколебима гаранция за сигурността на автомобила си и собствената си сигурност. Веднъж дори можех да избирам между "Мерцедес" и "Бентли" - просто едната кола малко ме подмина, а другата спря точно до мен.
Та цикълът разкази е фикционално продължение (каквото и да означава това словосъчетание) на мои пътешествия. На фона на едно футболното летоброене - шампионската 1991 година на търновския "Етър", претворяването на торинския стадион "Стадио Комунале" в "Деле Алпи" и историите на световните първенства - съм се опитвал да вляза във "вътрешното" време на Прокъл Диадох и Дионисий ..
Ключови думи : разкази, дионисий, стадионът, старата госпожа, николай петков