Парижки синдром - книга за обсебващия Париж

 
Парижки синдром - книга за обсебващия Париж

Невероятният разказвач Тахир Шах, когото познаваме като автор на едни от най-запомнящите се книги за пътуване ("Къщата на Халифа" ви представихме наскоро), ни среща в новата си книга с един от най-големите проблеми на посетителите на френската столица - Парижкия синдром. 

Историята в няколко реда: 

Сутринта на петия си рожден ден японското момиченце Мики Сузуки получава необичаен подарък от дядо си - история за омайно място, в което всички жени са красиви, облечени в най-прекрасни дрехи, а мъжете изглеждат като кинозвезди. Париж. Мики се зарича, че един ден ще отиде там и 20 години по-късно печели награда от фирмата за евтина козметика, в която работи. 

Вече в Париж, тя е решена да разгледа всички забележителности. Но градът не е това, което е очаквала. И у Мики се появяват признаци на рядко психическо състояние, познато като Парижки синдром, от което страдат десетки, предимно японски туристи. Влудена от порой неблагоприятни случки, тя изпада в амок и прави немислимото - показва задника си в светая светих на френския лукс - бутика на "Луи Вюитон". Обида, която френската нация не може да понесе. Мики попада в необичайна клиника - убежище за страдащи от Парижкия синдром. И всичко това се случва на фона на преследващи я хайки, търговски войни, лов на награди и истинска любов.

Прочетете откъс от "Парижки синдром" на Тахир Шах (издателство Барака):

Мики седна отпред в буса с крака, подути от километрите, навъртени в Лувъра предишния ден. Фотоапаратът беше в готовност. Нетърпелива беше да снима колкото може повече този ден и затова беше направила списък по време на закуска. Взет от нейния пътеводител с името ‘‘Хиляда и една парижки прелести”, списъкът й съдържаше над триста точки – от посещение на Льо Маре, до обиколка на оплетените лабиринти на парижките катакомби. По над двайсет от страниците имаше бележки със ситен почерк.

- Ще ги видя всичките – каза тя на г-н Накамура, когато се настаняваше до нея в буса. – До една.

Гидът се усмихна и всмука въздух през зъби в знак на безпокойство.

- Струват ми се прекалено много – каза и отново пое въздух.

- Ще ги зачерквам с червено, когато ги видя – обясни Мики.

- Понякога не е лесно да се видят всички туристически забележителности – каза Накамура-Сан убедено, но без да иска да съди плана на клиентката.

- Ама ще ги видя всичките. Имаме пет дни. Това са по шейсет забележителности на ден. И готово.

- Може би ще имаме известни трудности – каза гидът уклончиво. – Но ще се постараем много.

Минибусът се отправи към Монмартър. Докато той подскачаше по паважа, Мики направи множество снимки. Не на внушителни сгради или красиви хора, а на детайли. Когато беше в Хайама, Сайто-Сан бе посъветвал ученичката си да види Париж чрез детайла. Звучеше много красиво, но след като беше вече тук, тя не бе сигурна дали правилно е разбрала. Фотографира десетки имена на улици – бели букви на кралскосин фон. И снимки на препълнени с барок витрини на антикварен магазин, на рекламни билбордове, улични музиканти, изрисувани щори, знаци ‘‘Метро” и топли франзели, мушнати под мишница, кафенета, изписани с тебешир менюта, велосипеди.

Мики усети стягане в стомаха, когато спряха пред Сакре Кьор, ново усещане, което тъкмо се бе появило. Не бе еуфорията при пристигането. По-скоро нещо ново - приличаше на национална гордост. Макар Мики да беше японка, се чувстваше патриот по начин, непознат до тогава. Странното беше, че гордостта й не беше заради родната й земя, а заради Франция. Гледката на трикольора, който плющи на вятъра, й причиняваше стягане в гърдите от чувство за дълг. По този начин й действаха каменните сгради на Осман* – изпълваше я чувството на зашеметяваща гордост, усещането, че тя е част от най-великата традиция в човешката култура.

[*През 1853 Наполеон III назначава Жорж Йожен Осман (Georges Eugene Haussmann), известен като Барон Осман за префект на града със задачата да го модернизира?]

Мики отпусна фотоапарата в скута си и затрепери. Постепенно треперенето премина в тресене, сякаш бе замръзнала до кости. Седящият до нея господин Накамура наведе глава към нея:

- Студено ли ви е? – попита той тревожно. 

Отначало Мики не отговори. Челюстта й трепереше толкова много, че когато най-сетне продума, не бе ясно какво каза:

- Толкова .... толкова ... толкова е кра-си-во.

Екскурзоводът погледна Мики в очите и видя там нещо, което бе виждал толкова пъти и преди – обсебеност, вманиачаване по Париж.

След обиколка на базиликата Сакре Кьор, групата бързешком бе отведена на уличния базар в Плас дьо Тертр. Площадът бе пълен с художници с купища картини в жизнерадостни цветове, дим от цигари «Голоаз» и смях. Сцена от парижкия живот, която обикновено краси пощенски картички или кутии с шоколадови бонбони, но разиграна на живо под ослепителното слънце. Дърветата бяха хамелеоновозелени, небето – в най-яркия нюанс на синьото. Но най-хубавото от всичко бе неизменното усещане за bonheur.

Мики последва заедно с другите господин Накамура, който ги поведе към далечния край на Плас дьо Тертр. Красив млад художник се бе сгънал на паянтов стол. Косата му бе скрита от черна барета, тялото – увито в пуловер на сини райета. В дясната му ръка бе палитрата, покрита с размазани петна боя, а в лявата бе четката. Щом забеляза гида, художникът скочи от мястото си, избълва поздравления на добър японски и настойчиво прикани трите домакини да седнат. Извади столове за тях, взе кутията с пастели и се захвана за работа...


Ключови думи : видя, забележителности, мики, накамура, парижки синдром, парижкия

Виж оригиналната статия в