Забравиха ли, че Живков беше диктатор? И ето защо гледаше с отворена уста на 10 ноември

 e-vestnik.bg

Първият митинг на зараждащата се опозиция на 18 ноември 1989 г. беше украсен с плакати против Живков. Снимка: Иван Бакалов

Всяка година на 10 ноември излизат публикации с най-разнообразни спомени и версии за свалянето на Тодор Живков.

Тази година модата е, че Живков сам си подал оставката, нямало никакви преврати, всичко си станало планомерно.

Има едни добре познати кадри от пленума на 10 ноечври в резиденция „Бояна”, на които Живков гледа с увиснало чене, когато го освобождават. Сега някои негови адепти като бившия му съветник Костадин Чакъров казват, че така гледал, защото вече недочувал, а следобед към 14,30 имал обичай да си поспива, а там на пленума нямало как.

Нека забележи читателят – диктаторът следобед си подремва, това му е обичайния дневен режим. (Има прогрес за тия години. Днешния премиер играе мачле по тово време).

За отворената му уста на пленума, когато го изпращат с благодарност, има съвсем конкретна причина. Решението в Политбюро е било да си подаде оставка от поста генерален секретар на БКП. Пост, създаден специално за него, след като той лично го е закрил през 1956 г. като мярка против култа към Вълко Червенков. Длъжността генерален секретар се закрива, Червенков остава министър председател, а начело на БКП остава първият секретар Тодор Живков. Това се случва през 1956 г.

Момент от пленума на 10 ноември. На трибуната говори членът на Политбюро и външен министър Петър Младенов, който става генерален секретар на БКП, в средата е членът на Политбюро и премиер Георги Атанасов, вдясно Тодор Живков. Снимка: БТА

През 1989 г. Живков иска с него

да се повтори същия сценарий

– да се оттегли от партията, но да остане председател на Държавния съвет – длъжност, съответстваща на президент, но с много повече власт от сегашния. Точно в това го изненадват хората на пленума. Гласуват текст Живков да се оттегли от всички постове. Той разбира как са го изпързаляли и му увисва ченето. Като стар и опитен играч с властта добре знае какво ще последва. Но не се предава. За освобождаване от Държавния съвет трябва да се гласува в Народното събрание на сесия, която не е свикана. След три дни Живков свиква заместниците си в Държавния съвет, още като председател,  въпреки уговорките да си седи във вилата в Бояна. Членове на Държавния съвет са и членовете на Политбюро, но те не са поканени. Само заместниците, избрани преди това за този пост лично от Живков – Петър Танчев, акад. Ярослав Радев, Георги Джагаров. Какво е говорил там с тях, никой не каза по-късно. Всички те са покойници. Но Пенчо Кубадински разказва, че лично алармирал Петър Младенов за тази среща в Държавния съвет, защото Танчев излязъл от кабинета му, да отиде на нея. Настъпила лека паника. Кубадински, който вече напълно сътрудничил на реформаторите (заговорниците – според някои определения) в Политбюро, бил изпратен заедно с Начо Папазов (кандидат-член на Политбюро тогава) да посети Живков в Бояна и да види какво иска. Живков се оправдал, че искал само да се сбогува с хората. „Стой мирен тука, Тодоре, да не направиш някоя беля”, казал му Кубадински (виж тук повече). След дни получили информация от хора от висшата номенклатура, че Живков привиква отделни, от най-верните, да ги агитира да го подкрепят в Народното събрание да остане на поста председател на Държавния съвет…

Един диктатор, който напълно не разбира в онзи момент какво се случва в света и колко е закъснял с оставката си… (при това подадена след натиск от тогавашния съветски посланик, с послания от висшето ръководство на СССР).

Днес някак забравят, че 33-годишното царуване на Тодор Живков може да се сравнява в съвременността само с корейския Ким Ир Сен, албанския Енвер Ходжа и кубинския Фидел Кастро, които са управлявали повече от него. Тоест на културното и цивилизационното равнище, България е сравнима с тези три страни.

Към края на 80-те Тодор Живков сам се хвали,

че е доайен на партийните лидери на комунистическите партии в Европа. У нас никой не е анализирал сериозно как в модерния свят, в Европа, България постигна такъв обществен модел. Сходствата с диктаторски страни са очевидни, а властта на Живков наподобява тази на диктатори в Третия свят.

Толкова дълголетна власт е рядкост въобще в човешката история – могат да се изброят на пръстите на ръцете фараони, императори и царе, които са царували по-дълго от Живков в последните 6000 години. Не е шега. Само че Живков е в края на XX век…

Той беше опротивял и омръзнал, избухна всенародна радост при новината за свалянето му. На първият митинг тълпите носеха плакати против него. Как и защо след години почнаха отново да го харесват е друга тема. В онзи момент беше омразен. Онези, които говорят, че достойно се  оттеглил, да си спомнят посвледните му речи, как „се снишаваме, докато отмине бурята” – на перестройката. Демагогията за промяна, и накрая забележителното – „СоциализЪма беше едно недоносче”. Човекът, който 33 години говори за социализъм и комунизъм, накрая се подиграва с него.

Всички идеологически абракадабри са били само параван на личната му власт. Която е напълно сравнима с тази на диктаторите от развиващи се страни.

Бил скромен ли?

Живков е станал милионер от хонорари за издаването на своите речи и доклади, по време, когато средната заплата у нас е била 200 лв.

По подобен начин през 30-те години Хитлер е станал милионер от своите над 30 издания на “Майн кампф” (“Моята борба”). Разликата е, че Хитлер е написал една книга, която станала библия на нацистите. Докато Живков е събирал в томове всичките си речи и доклади, някои от които писани от други хора. Те са издавани на загуба и за тях той, със специални секретни заповеди, е получавал хонорари далеч надхвърлящи тогавашните ставки за авторско право – получил е общо 1,23 млн. лв. само през 80-те години.

Неговата внучка Жени (законът е специално променен заради Живков, за да си осинови внучката), кара бял мерцедес и живее в луксозно жилище до Докторската градина, докато народа чака ред да си купи кола по 10-15 години, и живее в панелки. За сина му се доставят западни автомобили, които той троши при пиянствата си. Общо за двамата от бюджета чрез УБО (управление „Безопасност и охрана” на ДС) са отделени съответно по 467 900 лв. и 356 800 лв. само за периода 1985-1989 г. – за валута при пътувания в чужбина, за строителство на вили (което по онова време е 20 пъти по-евтино от сега), за подаръци, автомобили и др.

Това са резултатите от проучванията на ревизор Кирил Лалов от някогашния Държавен финансов контрол, ръководил общо екип от 400 души, на който е възложено от Главна прокуратура да събере доказателства за злоупотребите на Живковата власт.

Може да се дават примери за репресии срещу хора, изказали критика срещу Живков, уволнения, назначения, стопански експерименти, съпътстващи 33-годишната му власт. Която завърши с

икономически фалит на държавата.

Буквално. Писмата до Живков на директора на БНБ Васил Коларов го доказват. Фалитът стана ясен на следващата година, когато тогавашният премиер Луканов обяви мораториум върху плащането на външния дълг. Тогава достигнал близо 12 млрд. долара.

Тодор Живков на гости в дома на свой другар в Правец. Домакинът е вляво на масата, до Живков е кметът на Правец и младият Борисов. Вляво до Живков извън кадъра са Златев баща и Златев син (виж ги на другата снимка по-долу). Снимка: от мемоарната книга на Христо Христов - Референта

Така завърши управлението на диктатора, чиито поклонници днес го описват като успешен политик. Успех е, наистина да държиш властта толкова дълго, но да я докараш до фалит… Един от комунистите критици на Живков, генерал Цвятко Анев, лежал в затвора за заговор против него, казва: „При Живков беше добре не благодарение на него, а въпреки него”. Но сега лидерите на БСП ходят на паметника на Живков в Правец да го почетат.

Сега носталгици по комунизма много. Да се замислят за Живков, обаче. Дали не беше той причината за толкова болезненото рухване на лелеяния им социализъм. Комунистическата система рухна навсякъде, но у нас тоталната разсипия, която последва, има своето начало под управлението на Живков. Ако по-рано беше почнал реформи, но не профански, каквито слугите му единствено могат, ако се беше оттеглил с чувство за мярка 10-15 години по-рано, сега щеше да е положителен образ, наистина.

Сега е модерно да си антикомунист,

ама някак да оценяваш Живков положително. Това го умее Бойко Борисов. Той съчетава и двете. Говори против „децата на Политбюро”, а казва че Живков е „колос в българската история” и „една стотна да построим, от това, което той е направил, ще бъде успех”. Това за човека, който е бил начело на същото Политбюро…

А бивши комсомолски секретари и млади партийни активисти като Росен Плевнелиев, сега са ревностни антикомунисти. Бутафорни, демагогски. Защото не живеем 2000 години назад. Плевнелиев не е апостол Павел, който отначало участвал в гонения на християните, а после получил прозрение и станал ревностен християнин. В края на XX век хората бяха достатъчно информирани да направят своя избор, да изберат дали да подкрепят комунизма и режима на Живков или доколкото могат да не участват. И Плевнелиев тогава е избрал едно, сега друго. И това не е прозрение, а конюнктура.





Етикет: история, комунизъм, соц, политика



Ключови думи : края, премиер, против, хората, плевнелиев, ноември, хора, страни, снимка, властта, председател, власт, генерален секретар, момент, общо, бкп, напълно, станал, първият, петър, говори, правец, лично, тодор живков, политбюро, пленума, държавния съвет, речи, кубадински

Виж оригиналната статия в e-vestnik.bg