Книга за Монголия, след която ще ти се ходи в Монголия

 
Книга за Монголия, след която ще ти се ходи в Монголия

Всички големи пътешествия започват с някоя шега, пусната между две бири: "Знаете ли каква статия четох за Монголия... що не вземем да идем да проверим дали е истина?". Ха-ха-ха. Пада голям смях, а година по-късно се озоваваш в купето на Транссибирската железница на път за Монголия. Докато четете „Да обичаш дивото. Монголия“ на Петя Димитрова, ще се чувствате сякаш тайничко сте се мушнали в раницата на Петя и участвате в пътешествието - пазарувате малиново сладко от бабушки, клечите до аварирал автобус в сибирската тайга и измисляте имена на камили в монголската пустош. Четенето на тази книга има важно житейско приложение - затваряте последната страница и сте сигурни, че от шегите стават най-великите пътешествия!

Прочетете откъс от книгата „Да обичаш дивото. Монголия“ от Петя Димитрова:

***

За първа сутрин се събуждам самостоятелно и с усещане, че хем е рано, навярно около 8:30 ч., хем чудесно съм се наспала. Давам си сметка и за причината – способността да настроя биологичния си часовник да работи като своеобразна аларма тогава, когато не бива да пропускам нещо вълнуващо. Въпросното нещо ми е споменато от Ори още в началото на миналата вечер:

– Утре искаш ли да доиш коза? – пита ме той къде на руски, къде с жестове, изразяващи подръпване, защото сам не се сеща как се превежда „доиш“.

А аз крякам еуфорично:

– Да! Да! Даже сейчас я могу!

Все ми се струваше, че шофьорът ни сам ще ме замъкне при ограждението с животните и ще обясни на съдържателите какво искам. Само че вече минава 9:00 ч., а всички мъже в юртата ни сладко хъркат, докато ние с Ру си приготвяме овесени ядки с ябълки и български мед. Нарочно съм се настанила на седалката, откъдето има изглед към стадото с поне 100 кози, още толкова овце и нито един местен човек, който да ги наглежда. Вместо монголци, от съседната юрта излизат две жени и мъж с елегантно палто. Щом те ще се навъртат около животните, и аз поемам нататък!

Сутрешният щипещ студ се е възцарил над равната пустош и прави очакването с една идея по-напрягащо. Скоро и съдържателите се показват – преметнали са през ръцете си дръжките на пластмасови кофи и започват да крачат между няколкото заградени в кръг пространства, изпълнени с блеещ добитък.

– Никога не съм докосвала коза – чувам да споделя усмихната жена с вързани на опашка светли коси.

Без да я поглеждам, вдигам вежди и веднага отсъждам пред себе си колко е тъжно човек да е пострадал чак толкова от живота си в урбанизирана среда, че да не го е покосило желание или да не му се е удала съответната възможност поне веднъж да пипне коза. Независимо дали от чисто хигиенни съображения, или изобщо не са налични кози. Що се отнася до мен, винаги съм твърдяла, че съм селско момиче, което не само е раснало по очуканите пътища, поляните и дворовете, но е навикнало и на селската работа. Навярно обаче не бива да гледам така снизходително хората, на които това не им се е случило, понеже аз самата също никога не съм доила нито коза, нито какъвто и да е добитък. От друга страна, вече няколко години все си казвам, че ще помоля някой от съседите да ме научи на това специфично умение. Междувременно неведнъж се е случвало да прегръщам кози, та даже и козлета.

Предстои ми да разбера, че всъщност са налице немалки пропуски в познанията ми за козия вид. Винаги съм вярвала, че рога имат само мъжките, и сега се учудвам, като гледам как събират на едно място все рогати животни. Една трета са примамвани и умело завързани едно за друго през вратовете, глава срещу глава. После мъж с шапка с козирка, върху която е надянал слънчеви очила, поставя между задните крака на „козела“ пластмасова кофа, навежда се и завира пръсти сред рошавата козина... Потича мляко – малко като количество, не повече от чаша. Ние, европейците, се зверим съсредоточено. Усмихнатата туристка, която никога не е докосвала коза, не успява да сдържи погнусата си, когато една барабонка попада върху обувката на дояча:

– Човече, имаш лайно на обувката си!

Старая се да привлека вниманието на мъжа, дори демонстративно навивам ръкави, но той пресича ентусиазма ми с рязък жест. На този фронт явно ще претърпя поражение, така че се обръщам настрани, където се случва нещо далеч по-необяснимо. Пастирите викат кански по овцете и останалите кози и постоянно ги гонят от едно място на друго, от единия ограден кръг към другия. Насочвам се към единствената местна жена, която тъкмо прекосява поляната с все още празна кофа. Тя кляка до двама мъже, които са приклещили козел с превръзка през корема. Излива върху челото му няколко капки от застояло в кофата мляко, след което пускат животното на свобода. Чудя се дали ритуалът се прави ежедневно и дали има общо с превръзката на животното, което все пак не изглежда като да е ранено. Зад мен, но извън загражденията, стоят тримата туристи и отново дочувам колоритна реплика, този път от мъжа с палтото:

– Без секс!

Чак пък на такъв висок тон да се оплаква – казвам си – факт е, че в пустошта безброй пътешественици се сблъскват с този проблем, ама... Миг, след като глупавата мисъл се е прокраднала в ума ми, се досещам, че всъщност думите му обясняват защо козелът е така старателно овързан.


Ключови думи : никога, кози, петя, монголия, коза

Виж оригиналната статия в